Що е това музика? Откъде идва тя и за що е? Защо всички хора слушат музика, запяват я, подскачат под нейни най-различни ритми?

   За цялата човешка история са създадени множество музикални инструменти, написано е така огромно количество мелодически (но и недотам) съчинения, щото никакво жури не би било в състояние да оцени цялото това богатство.

   Мнозинството от хората, разбира се, не са се задълбочавали върху тези сериозни въпроси. Те продължават да си слушат различни музикални радио- и телевизионни предавания, да посещават концерти и театри, да изкарват нощите по разни танцувални клубове, да купуват най-различни компакт-дискове, да спорят за любими изпълнители и т.н. Всичко това се случва така естествено, както храненето или дишането. Относно музиката е налице широка, всеобща потребност, тя самата е необходима като такава, а теориите за причините и формите й - са дело на специалисти.

   Професионални музиканти, особено композитори и критици, разбира се, се опитват да отговарят на горезададените въпроси, макар и краткото им формулиране да не е така просто.

   Ето, например, определението на Сергей Василиевич Рахманинов: "Музиката - това е любов. Сестра на музиката е поезията, а нейна майка - скръбта".

   Рахманинов, живеейки на границата между ХІХ и ХХ столетия, не е бил първият, който свързва музиката с любовта. А всъщност музиката поражда не само скръб, но и просветлена радост, при това в значително по-голяма степен. Фридрих Ницше, преодолявайки християнската етика, основана върху култа към аскетизма и страданието, поучава върху дионисиевското и аполоническото начала в изкуството. Буйството на жизнените сили и чувството за прекрасното - ето истинските източници на музиката, по мнението на създателя на "веселата наука". Но и Ницше не е "открил Америка" в това отношение. (На американския континент, между другото, всички културни форми са били развити много хилядолетия преди пристигането на европейците там, бел. на авт.)

   Философията на музиката съществува в античния свят поне от времето на великия Питагор, развил учението за хармонията на сферите.

   В наше време най-точно философско осмисляне на интересуващата ни тема представя Алексей Фьодорович Лосев++ (1893-1988), виден теоретик и историк на естетическите учения, действуващ член на Държавната академия за художествени науки и професор в Московската консерватория. (Алексей Фьодорович Лосев (1893-1988) – един от великите философи на ХХ век. По-известни негови съчинения са: “Античният космос и съвременната наука”, “Диалектика на художествените форми”, “Диалектика на числата у Плотин” и др. Философските трудове на Алексей Лосев съдържат критика на марксизма и комунизма и са подложени на груби нападки (напр. докладът на Каганович Л.М. пред ХVІ конгрес на Болшевишката партия). През 1930 година той е арестуван и въдворен в трудов лагер. От лагера Лосев се връща тежко болен през 1933 г. В творческото наследие на руския философ особено място заема осемтомната му “История на античната естетика” – едно дълбоко историко-философско и културологично изследване на духовните антични традиции – Антон Рачев).

   Резултатите от неговото фундаментално изследване "Музиката като предмет на логиката" ("Музыка как предмет логики") той развива в специални очерци, където дава обобщаващи формулировки и характеристики на музикалния феномен като такъв. Музикалното битие - по мнението на руския философ - не е пряко описуемо и разказуемо, по-скоро то дава израз на едни дологически дълбини на света.

   Онова, което човек чувства в музиката непосредствено, интуитивно, има отдалечено отношение към неговата физиология, психология и даже логика. Когато неговото съзнание и подсъзнание се потапят във вълните на естетическия възторг, в неговата душа оживяват едновременно, и радост, и страдание, и мислите, и спомените, ликува ехото от чувства, запалват се искрите на разума.

   "Музиката - пише Лосев - е смееща се безпочвеност, страдаща Радост, тъгуващ Бог". Едно такова подчертано предизвикателно определение може да изглежда грешно за академиците-формалисти от старата школа, а в действителност то изразява диалектическата същност на музиката. В нейната основа, както и в основите на самото Битие-Небитие лежи противоречието, дадено като организъм. Формалната структура на музикалното произведение, описваща го с помощта на ноти и други специфични знаци, е вторична по отношение към изначалната меласа, зараждаща се в дълбините на хаоса, тайниците на душата и огледалото на подсъзнанието.

   Самият обкръжаващ ни свят има математически обоснована, хармонична, може да се каже - музикална структура: това са класическите седем ноти и дванадесет полутонове, а в индийската музика и повече. В причудливото разгръщане на мелодии и ритми се чува диханието на божествения космос в най-различни тоналности.

   Музиката, както и законите на природата, не се създават от човека, а са откриваеми от него. Тя съществува извън личността. Тя е точно средство за изразяване на информация и е равнозначна на математическия арсенал. Това са цифри, формули, логически пируети. Звуковата и вълновата информация има не само антропологически характер. Небесните птици са пяли, напълвайки със своите художествени трели гората, много преди появата на човека.

   Организмът на пеещия човек, заедно с душата, умът и сърцето му, също представлява своеобразен музикален инструмент. Физиологията на това свойство е добре известно на професионалните вокалисти, които "настройват гласа си" и които се учат да пеят "не с гърло, а с гърди, с корем , с диафрагма". В душата на човека става драматична среща между вътрешния и външния свят. Оттук водят началото си и изрази като "да дърпаш струните на душата" и "да играеш по нервите".

   Мнозинството от хората са в състояние да долавят и възпроизвеждат само примитивни мелодии и ритми, а само малцина музиканти, особено одарени и съответно обучени гении възприемат сложната симфония от звуци - цяло пиршество от хармонии и тембри на най-различни инструменти.

   "Абсолютен слух има всяко едно куче" - обича да напомня Анатолий Иванович Полетаев (Проф. Анатолий Иванович Полетаев е известен руски композитор, главен диригент на Държавния Академичен Руски Оркестър “Боян”. В негова чест и по случай 70-тата му годишнина Павел Тулаев издаде съчинението “Руский концерт Анатолия Полетаева. Беседы о музыке и культуре.”, Москва, 2007 – Антон Рачев; http://tulaev.ru/html.php?49).

   Кучетата понякога пригласят, когато звучи приятна мелодия, но тези четириноги твари не влизат в концертната зала като духовно развити личности, за да станат по-чисти и по-добри. Защото за истинския меломан, светът на класическото изкуство е подобен на храм, където човек влиза в общение с духовния свят на музиката.

   По определението на Полетаев, музиката - това е полет на душата, особено състояние на човека в духовните сфери. Звуците, сами по себе си, дори и да са разположени в хармоничен ред, не могат да бъдат зачетени за музика, както и формалната рима - за поезия. Животът е пълен с музикални прояви от среден и малък мащаб, но това все още не е велико изкуство. Истинската музика трябва да бъде прекрасна, възвишена, хармонична. Музиката с голяма буква винаги се съгласува със законите на красотата, доброто и любовта, в какъвто и жанр да се проявява тя: било то романс, опера, хор или пък джаз.

   Освен това, съществува и обредна музика за разни случаи от живота. Има песни за маса, да речем, при рождени дни; има музика за погребения; има музика във време на труд, военен поход, отдих, пътешествия и т.н. Има много и най-различни музикални съпроводи в живота на човека. Сред тях концертът заема особено място. Когато ние купуваме билети във филхармонията или някоя друга концертна зала, то ние ходим там не за това, щото да потанцуваме, да речем, даже не просто за единия отдих, а за нещо по-висше, за катарзис, за очистване, за да станем по-добри, по-умни, по-благи. Разбира се, в един концерт могат да бъдат включени елементи на танц или тържествени маршове, в същото време, обаче, концертната зала не е площад, плац или дансинг. Тук иде реч за драматическа музика, за душата и за ума на човека, не за краката и за ръцете му.

   На вси люде по рождение са им свойствени различни животински емоции; радост, печал, полова страст, ревност, страх, отчаяние. Всички са в състояние да се смеят или да плачат. Все така, обаче, на висотата на една духовно развита личност се издигат малцина. И именно музиката помага на хората да достигат такива сияющи светове, райски висоти. Нищо не е така духовно издигащо, както оркестровите пиршества. Даже и църковният хор не притежава такава духовно издигаща сила, каквато има един симфоничен оркестър - смята Полетаев.

   Изкуството, майсторството и даже виртуозността - това все още не е същинската музика. Изкуството като такова е единствено висша степен на занаят, затвърдени професионални навици. Не всяко изкуство заслужава похвала, подкрепа и честване. Нали не без основание се говори за дяволско изкуство, за дяволска дарба и техника на изпълнение.

   Грешката на много професионалисти: композитори, изпълнители, режисьори, които поначало са надарени от природата с много таланти, според Полетаев, се състои в това, че своите многостранни способности тези люде насочват към придобиване на собствена слава и земни блага. Те живеят в грях, престъпват религиозни забрани, и в крайна сметка, започват да служат не Богу, а на неговия антипод - дявола. Такива музиканти отделят твърде много внимание на качеството на изпълнението и външната форма като цяло, но те не искат да разберат, че качеството трябва да има, преди всичко останало, съдържание. Всяко едно съдържание може да бъде позитивно или отрицателно, естетично или безобразно.

   Като мерило за хармония и естетика служи красотата. Същевременно тук не иде реч за някаква ослепителна хубост или ефектност. Редом с красотата на тялото и окръжаващите ни вещи, има и духовна красота, сила на подвига, на духа, на състраданието. Страданието, както и аскезата, както и подвига в името на нещо по-възвишено - не е самоцел. Крайната цел - това е пълнотата на съвършенството, богочовешката хармония, където духовност и телесност са съединени в прекрасен съюз.

   Ако самият живот, самият заобикалящ ни свят представляват от себе си хаос, който само отчасти е управляем от човека, то затова пък музиката - това е опит за естетическа хармонизация с природната стихия. Тя просвещава и очиства нашата душа, пробужда ума и сгрява сърцето, дарява радост, любов и здраве, укрепва силите на духа и волята, дава допълнителни сили за труд, борба и ратнически подвиг. Подобно на Царкинята-Лебед от вълшебната приказка, музиката предвещава грядуща метаморфоза - Чудото на телесното преобразяване. Както всяко човешко изкуство, музикалната естетика, в крайна сметка, се явява само символ на едно творчество от висш порядък, сиреч една божествена теургия. "Коренното преобразяване на световния хаос, възвестявано от чистата музика - утвърждава руския философ Лосев - е един път, не художествен, а богочовешки, и неговият смисъл ние вещаем в свършека на времената". Това чудо на телесното и на духовното преобразяване е длъжно да произлезе не от само себе си и някъде там, в недосегаемите сфери, а тук и сега при нашето съзнателно и активно участие. В този богочовешки процес на възход, който често някои бъркат с техническия прогрес, ние сме съработници, сътворци. Ние все още не сме богове, но ние се стремим да бъдем подобни на Боговете, в тяхната красота, съвършенство и свобода.

   Когато беседвах с Анатолий Иванович, то неведнъж съм отбелязвал, че него го вълнува духовната, нравствената страна на творчеството като че ли повече, отколкото самата музика. Понякога той дотолкова се увличаше да проповядва, щото дори забравяше зададеният му въпрос и се отклоняваше доста от разглежданата тема.

   Така се случи, например, тогава, когато в своите размисли Полетаев засегна темата за художествената Правда. В музиката, както и в живота, маестрото цени Правдата повече от всичко. И дори людете да говорят, че всеки си има своя собствена правда, по своята същност Правдата е съвест, честност, желание да се твори добро и да не се върши зло. Ами нали, не случайно човек, вършещ злини, крие своите намерения. Грехът, в това число и музикалният такъв, според християнското учение, не е грешка, а прикриване на правдата, съзнателно вършене на злини.

   Подобна трактовка на музиката се явява едно отражение, проявление на една характерна черта в руската религиозна мисъл - морализмът. Това не е изконна традиция, идеща от органичното, природно мировъзрение, а една производна на разсъдъка тяга към нравопоучения и проповеди. В това има нещо евангелистко, протестантско по своята същност; един светоглед, който произлиза от библейския догматизъм и християнския дуализъм.

   Все едно, онова, което не е от Бога - е от дявола. Пита се тогава, от кой именно Бог и в какъв смисъл? За последователните християни самото Дърво на познанието - това е едно непрестанно изкушение. За християнската Църква самият живот е пълен с първородни грехове, и поради това той трябва да бъде преодолян. Неслучайно, в Средните векове, народните музикални инструменти, тези неразривни спътници в пиршествата, сватбите и младежките игри, по указания на църковните власти са изгаряни като "бесовски".

   Бидейки поначало, по образование и по специализация, представител на фолклорното направление в музиката, Полетаев се отнася към народността в изкуството така, както се отнася и Белински. За него народно е това, което е в интерес на народа. В интерес на народа, по мнение на маестрото, са творили не само селяните или представителите на работническата класа, както поучаваха догматиците на марксизма-ленинизма, но и аристократи като Глинка, Мусоргски, Чайковски, най-добрите представители на германската култура - като Бах и Бетховен.

   Такова едно прекомерно, разширено разбиране за народността като естетическа категория предизвиква много въпроси и желание да се поспори. Трудно е да се съгласим със схващането, че Бах и Чайковски са творили за народа. Ако църковната меса h-moll или балет "Щелкунчик" се харесват на хората, подобряват настроението и духа им, то това още не значи, че авторите на тези произведения са народняци. Тук е по-уместно да се говори за едно влечение у истински гениалните хора към духовното и прекрасното въобще. В този смисъл - и математиката, и геометрията, и класическата архитектура, са напълно "народняшки", тогава би могло да се каже, че и те служат на интересите на народа.

   Бележитият музикален критик Александър Николаевич Серов, чиито събрани съчинения бяха публикувани в последните години на съветската власт, предлагаше в професионалните изследвания да се разделят понятия като "народно" и "простонародно". Простонародното - това е изконното, архетипическото, което по традиция е живо в селска и в работническа среда: обредни песни, фолклор, самодейна музика. Тя може да бъде красива, затрогваща, духоподемна, майсторски изпълнена, но никога не се издига до равнището на гениалните симфонии на Бетховен или светлинно-музикалната мистерия на Скрябин. Към народната музика в широкото и висшето значение на това понятие, може да се причислят и ония произведения на професионални композитори, които са съзнателно написани по мотиви на етномелодии или исторически сюжети от живота на една или друга нация.

   Идеологическият национализъм на 19-ти и 20-ти векове дава немалко примери на действително народни, патриотични музикални драми, опери, балети, като например "Руслан и Людмила" на Глинка, "Хованщина" на Мусоргски или "Снегурочка" на Римски-Корсаков. Тук елементите на простонародната култура (мелодии, песни, ритми), органично включени в много по-сложна авторска композиция, са подчинени на един общ замисъл, който издига "народността" на много по-високо духовно и културно ниво.

   Във всички времена музиката се е смятала не само за най-важното средство за възпитание на личността, но и една от формите на борба: културна, религиозна, идеологическа. Тя е мощно духовно и естетическо оръжие. Още Конфуций говореше, че с помощта на правилна музика може да се управлява дори държавата. А в древна Гърция за нарушаване каноните на възпитание с музика се прилагат строги наказания, тъй като това се е считало за посегателство върху свещените устои, върху традициите, върху държавоустановения ред.

   Музиката като едно мощно оръжие днес широко се използва от нашите противници. Притиквайки към властта невежествени люде, те насаждат в главите и в душите им псевдокултурни образци, лъжливи знания, враждебна идеология. Действителният елит те подменят с псевдоелит, превръщайки неговите подопечни в биороботи, в зомбита.

   Днес пред нас, на телевизионните екрани и в интернет преобладават типичните образци на програмирани, на зомбирани люде. В борбата за власт, за пари, за материални блага, те са способни да проявяват многостранни таланти. Но когато тези корумпирани, затънали до гуша в престъпления чиновници, получават една или друга власт, то било от невежество, било от фактическо предателство към благородни, висши цели, те употребяват своето служебно положение в полза за себе си и за нашите врагове.

   Мнозина апаратчици от министерство на културата, работници от средствата за масово осведомяване, всякакви там артисти и музиканти, не знаят и не обичат Русия. Те съзнателно насаждат западния начин на мислене, чужди нам жизнени стандарти. Това е задача глобална, водеща до космополитизация на културата по целия свят. Носители на декадентно съзнание, лица, които се стремят да превърнат Русия в едно американизирано общество - тези субекти не разбират, че от това нищо добро не може да излезе. Всичките им действия в крайна сметка водят към разрушаване на националните традиции и деградиране на хората.

   В тези драматични, може да се каже - катастрофални условия, нашата задача се състои в това, щото да се просвещават, да се възпитават, да се образоват ония люде, които, въпреки всичко, не са натровени с вражеска пропаганда. Трябва да се подпомага младежта да удържа на наглия, на циничния натиск на псевдокултурата, псевдомузиката, рекламата на наркотиците, цялото това разсипничество и разхайтеност. Здрави сили, въпреки поразиите, са налице. Те са значително по-малко, отколкото преди десет, преди петдесет, преди сто години, но същевременно има честни хора, в душите на които кипи справедлив гняв против декадентското разрастване. Не са изчезнали от Русия даже герои, даже богатири, готови да противостоят на тази многоглава хидра от наши явни и тайни врагове. На деградацията на културата, на духовното израждане и на дегенерацията, ние сме длъжни да противопоставим качествено различна атмосфера, една жива среда, в която руския човек може да разкрие своите потенциални възможности - душевни и интелектуални. От кръга на възпитани от нас здрави, силни и умни хора, ние ще излъчим сегашни и бъдещи ръководители на Русия, воини на Духа, предани на Родината и на висши идеали. Именно за това ни е нужна Велика Музика!
 

   Павел Владимирович Тулаев
 

   Преведе от руски: Антон Рачев,
   Русе, България, август 2009 година