“Юрий Венелин, както е известно, стана не само гений, а
и кумир, и оракул на един народ, който за пръв път намираше
в Европа защитници.”

Проф. Иван Шишманов
 

   Юрий Иванович Венелин е роден на 22 септември 1802 г. в село Велика Тибава, което се намира на територията на днешна Унгария. Този легендарен учен произхожда от обикновено свещеническо семейство. Неговото истинско име е Георгий Хуца. Още като ученик в Ужгородската гимназия той се увлича по историята. Именно това го кара през 1821 г. да замине за Лвов, Украйна и да постъпи в Университета. Тогава променя и името си на Венелович (Венелин). Така Георгий Хуца става Юрий Иванович Венелин. Под това ново име бележитият учен остава и в летописите. През зимата на 1822 г. той посещава лекции в унгарския град Сегедин(Тогава в пределите на Австро-Унгария, бел. на авт.). Преди да продължи образованието си в Москва Юрий Венелин се озовава в Кишинев и се запознава с генерал Инзов – главен попечител и председател на Комитета за българските колонисти в Южна Русия. Тамо като учител в Кишиневската семинария той извършва едно задълбочено проучване върху фолклора и традициите на българските преселници. Късмет за нас българите е, че Юрий Венелин е попаднал в Кишинев, където по него време е живеела една значителна българска колония. Запознавайки се с множество българи, той открива, че те не са татари, както тогава се е смятало от европейските историци, а славяни, и решава да оповести на света това свое откритие.

   През 1825 г. Юрий Венелин заминава за Москва, за да търси там сведения, даващи отговор на много исторически въпроси, които го интересуват. Започва да учи медицина по съвета на свой познат, за да може да се издържа впоследствие, но заниманията си по история той не изоставя. “У нас обядва Венелин – говорихме за българите” – пише в дневника си известният славист проф. Михаил Погодин(1800-1875). Запознаването на Юрий Венелин с него е много важно, защото професорът спомага много за изграждането му като учен-славист и пръв българист, оценявайки по достойнство заниманията му. Българите дълбоко вълнуват Венелин, защото за него те са свещен народ, от който произлизат важни духовни блага за Русия.
 

   Първият голям и така важен за българите труд на Юрий Иванович Венелин е: “Древные и нынешные болгаре в политическом, историческом и религиозном отношении к россияном”. Т.І, Москва, 1829. (Литографията на Венелин е направена от българския художник-фотограф Анастас Йоанович, бел. на авт.) С това свое съчинение младият учен така силно повлиява върху мисленето и мирогледа на българската интелигенция през 19-ти век, щото съвсем заслужено може да бъде наречен и “Втори Паисий”. В него Венелин авторитетно и възвишено представя пред очите на българите миналото им и по един внушителен начин тяхното настояще. Във времена на насилствено погърчване на българите думите на Венелин падат като небесен огън, който възпламенява националното им самочувствие. Между всички европейски историографи именно Юрий Венелин пръв се заема не само да проучи българската история, но и да очертае духовния живот и политическото състояние на тогавашните българи, за които в Европа преди него нищо определено не се е знаело.

   Юрий Венелин очертава и посочва вярно етническите граници на българите: “Населението на България се състояло: главното — от българи, второстепенното — от турци, власи и гърци. Населението на Румелия се състояло: главното — от българи; второстепенното — от турци, гърци и пр. Населението на Македония се състояло: коренното — от българи; второстепенното — от турци и гърци. Населението на Албания се състояло: главното — от скипетари (албанци, арнаути); второстепенното — от българи. Населението на Тесалия се състояло от власи, българи, турци, гърци.”

   Според Венелин българите не само не са от татарски произход, но някога са образували с русите един народ. Тоя народ обединява три групи: великоруси, малоруси и българи. Венелин определя българите като волгоруси. Известно време българите се явяват в историята на Източна Европа под името хуни. Така нареченото Велико преселение на народите всъщност представлява териториално разширение на българите-хуни. В края на IV век те нахлуват в Югоизточна Европа.

   Най-общо тезата на Юрий Венелин е следната: Славяните са стари жители на Европа наравно с гърците и римляните. Във времена на разцвет за Атина и подем за Рим “славяните напълно са се обособили като племена”. По него време те са назовавани с други имена, например скити, готи вандали. Според Юрий Иванович българите също са били едно от източноевропейските племена, получили името си от реката Болга(Волга). В Западна Европа те се появяват под името хуни, во главе със своя велик предводител Атила (точното име на този легендарен владетел е Тохол, бел. на авт.), който с много сила и голяма мъдрост е завоювал необятни земи от Волга до Сена, карайки римляните да треперят от страх. Венелиновият коментар на тези древни събития предизвиква недоволството на редица академически лидери, формирани като учени в западни университети.

   Юрий Венелин пламенно се противопоставя на господстващата тогава немска школа на Тунман (1740-1778) и Енгел (1770-1814), които приписват почти всички културни достижения на европейската цивилизация на немците.

   Тезисите на Юрий Венелин се подхващат и от български изследователи като Георги Раковски, Цани Гинчев, Стефан Веркович и други, които бидейки неподвластни на масонството впоследствие са класифицирани като принадлежащи към Митологическата школа.

   След издаването на това съдбоносно съчинение Юрий Венелин насочва вниманието си към съдбата на тогавашните българи като се стреми да узнае цялата истина за положението на народа ни в условията на османско владичество. Постепенно нараства интересът му към българския фолклор, към граматиката на новобългарския език. С присъщата си романтика той иска лично да се запознае с всичко, което касае българите. Още в Допълнението към “Древные и нынешние болгаре…” той изказва съжаление, че не е посетил България и затова споделя: “не можах да представя вярно и подробно този народ в сегашното му положение… аз бих ги представил (българите) на моите читатели по-обстойно и по-живо, ако би ми се удало да посетя тия области”. Затова разказва на проф. Погодин за горещото си желание да предприеме пътешествие на Балканите. След издаването на Том Първи Юрий Иванович изпраща един екземпляр от това издание на Руската академия на науките, като изразява желание и готовност да извърши научно пътуване из България. Академията взема решение да го изпрати там за проучване и събиране на сведения. По-конкретно, научната цел на експедицията е да се проучи Молдова, Влашко, Северна България и Тракия за срок от една година. По това време условията за такова пътуване са сравнително благоприятни, защото руско-отоманската война (1828-29) е в пълен ход и генерал Дибич Забалкански жъне победа след победа.

   Докато получи, обаче, разрешение за пътуване през 1830 г. ситуацията на Балканите драстично се променя и още по пътя Юрий Венелин получава нерадостни новини за положението в България. Въпреки това той стига до Одеса и там вижда обози от български преселници. От тях научава, че цели градове в България са опустели напълно. Във Варна по време на чумната епидемия са останали съвсем малко жители. Въпреки тези неблагоприятни обстоятелства той решава да тръгне натам. Единствената му възможност е пътуване по море. На 27 юни 1830 г. Юрий Венелин успява да се качи на кораб и на 4 юли около обяд е във Варна. Когато той стъпва на българския бряг, Варна и околностите са в плачевно състояние. Следите на току-що завършилата война са пресни – навсякъде разруха, запустели домове, болести.

   В писмо до проф.Погодин пише първите си впечатления за града: “на 4 юли в 12 часа хвърлихме котва във Варна… Вървяхме по тесните, криви, задушни, лошо павирани улици на Варна… Генерал Рот ме прие твърде ласкаво и нареди да ми бъде определена квартира… Аз помолих да ме настанят у българи, за да свикна с тях и техния език.” Настаняват го в българско семейство, за чието гостоприемство той пише в дневника си с топли думи: “от тях и от други българи аз научих много полезни неща и записах няколко песни.” Според предварителния план Юрий Венелин трябвало да отиде в Тракия, но това се оказва невъзможно. Затова на 22 юли тръгва от Варна за Каварна и Силистра, а после и за Букурещ. Пътят му по българските земи продължава три месеца. Но той попада в България, когато народът ни преживява тежки, мъчителни и драматични дни. Чувствителната му душа е потресена. Въпреки това се среща с хубавото и чистото у българите. Във Варна и другите селища се сприятелява с много българи. Те му помагат и го подкрепят навсякъде.

   На 25 септември 1830 г. Венелин напуска Силистра и заминава за Букурещ, където проучва и прави препис на 66 влахо-български грамоти, издадени от Руската академия на науките след неговата смърт. През март 1831 г. той вече е в Москва, където живее до края на живота си. Здравето му отдавна е разклатено и през нощта на 26 март 1839 г. той умира.

   Погребан е в Данилевския манастир в Москва. През 1841-42 г. одески българи чрез подписка му издигат паметник, на който със златни букви пише: “Юрий Иванович Венелин – напомнил на света за забравеното, но някога славно и могъществено българско племе и горещо желал да види неговото възраждане”. До 1917 г. този паметник е обгрижван от българската диаспора в Москва. За съжаление някъде към 1929-30 г. този паметник е разрушен от сталинския режим. Много години след този позорен акт в българския седмичник “Поглед” от май 1987 г. някой си Абаджиев в статията си “Дългът ни към Юрий Венелин” предлага да се издигне отново паметник на Юрий Венелин като за целта се съберат доброволно средства. Авторът на статията съобщава, че съществуват запазени албуми със снимки, правени от руския фотограф Лебедев на паметниците на всички московски надгробия, в това число и на Юрий Иванович Венелин. Идеята е осъществена през пролета на 1988 г., когато в Данилевския манастир е поставена паметна плоча с барелеф и надпис на български: “Юрий Венелин 22 април 1802 – 26 март 1839. От признателна България”.

   След Освобождението оценка на заслугите на руския учен към България първи правят жителите на възрожденския град Габрово. На 01 януари 1885 г. е отслужена тържествена панихида в памет на народните будители Юрий Венелин, Васил Априлов и Никола Палаузов. В летописната книга на габровската гимназия “Васил Априлов” има сведения за оформена през 1929-30 г. галерия от портрети - сред тях и на Юрий Иванович Венелин. По времето на социализма, през 1961 г. Градски народен съвет -Габрово решава да постави на подходящи места паметници на Чардафон, Ран Босилек, Райчо Каролев, Юрий Венелин. Специално за паметника на Венелин през 1968 г. са отпуснати 4000 лева. Този единствен и досега паметник на знаменития учен днес се намира в центъра на Габрово, а съвсем близо до паметника, в Националния музей на образованието се съхраняват оригинални екземпляри на негови трудове. Жители и на други български градове увековечават паметта за Юрий Венелин като назовават улици на неговото име. Освен в Габрово такива има в София, Варна, Бургас, Русе и др.

   Преди 1944 г. Юрий Венелин заема видно място в българските учебници по история. След това той е напълно игнориран и дори не се споменава от официалната историография, което е косвено указание за това, че трудовете му не са били угодни на съветската външна и вътрешна политика.

   На 26 март 2009 г. се навършиха 170 години от смъртта на Юрий Венелин.

   Освен това, във връзка с предстоящата международна конференция по славянското наследство в Струга, Словения (08-09 август 2009 г.) трябва да споменем, че Юрий Венелин посвещава втория том от своите изследвания на словените, преиздаден на руски едва през 2004 г., по инициатива на главния редактор на международното руско списание АТЕНЕЙ – проф.Павел Тулаев, но също така и със съдействието на словенско-руското общество “Д-р Франце Прешерн”. Тук като български народоизследователи е редно да помислим защо този пламенен българофил от българите насочва вниманието си именно към словените и какво по-особено отношение има този братски нам народ към древната българска история?
 

   Антон Радославов
 

   Руссе, април 2009 година
 
 

 
Използвана литература:

   Венелин, Юрий. Древние и нынешние словене, с предговор от Павел Тулаев “Возвращение Юрия Венелина”, Москва, 2004.
   Георгиев, Емил. Люлка на старата и новата българска писменост, София 1980.
   Йонков, Христо. В-к "Нова Зора" - брой 43 - 25 ноември 2008; “Юрий Венелин – горещ защитник на българския народ” – в-к “Трета възраст”, бр.13, 01-07.04.2009, стр.16.